Клепачите ми паднаха и аз продължих да пиша в съня върху кожата й от есенни листа и тя отново и отново ме прегръщаше ,като ангел с дългите си крила и всеки стон на малките ми смърти в нея ,бяха окрилени от тези крила до небитието в което излязохме на вън и се вдишвахме през устните ни - сливащи се от тъгата на настъпващия ден..
Като се събудих още рисувах ,галех,пиех,гадаех и не я пусках да си отиде ,защото перата й се забиваха бавно едно по едно от разперeните й крила в сърцето ми...