искам теб сега
но уви
не спирам
да рисувам
на стената-
просмукана
в сенките ти
за миг
заболял
до последния
си сън
на докосванията ти
избили
в музиката
на душите ни
се вплели
в устни
изречени
и оживели
оцелели
от болки неизброени
се стопяват отвъд
студени
в следи
стоплени
от горещи
очи...

Владееш ме,
мислено ме държиш нащрек,
усещам се някак странно,
вълнуващо,
тръпнещо,
непознато за мен,
правиш ме толкова истинска,
толкова естествена,
толкова нежна,
толкова тиха,
толкова лека,
че чак политвам,
като една прозрачна снежинка,
като една бяла балерина,
която танцува
и завъртвайки се,
в снежния си танц,
мислено се прелива там,
там където си,
от тук където те чакам,
тук е дълбоко,
снежно,
засипано,
а там е високо,
стръмно
и опасно.....
Взирам се за следата,
оставена към върха,
за да ми поясни,
начина,
мястото
и времето,
за да ми подскаже началния час,
на тръгването ми,
но разбирам, че е затрупана от дълбоките преспи,
тонове изсипан сняг,
който нарочно се насипа,
за да затрупа изхода,
за да ме спре,
за да ме задържи,
за да ме забави,
но знам,
че няма да успее.....